По повод традиционните вече за града Паисиеви дни, асеновградчани имаха възможността да се срещнат и разговарят с белетриста, драматурга и издателя Захари Карабашлиев. Срещата се състоя в Градска библиотека „Паисий Хилендарски”.
Защо всъщност учим история? Какво учим, когато учим история? Защото идеята да учим история е да живеем по-добре сега, това е смисълът й, споделя Захари Карабашлиев. И с това искам да насърча всеки, който посяга към историята – да не се интересуваме чак толкова от дати и цифри, защото всеки може да провери в през телефона си в интернет кога е била битката при Анхиало, например, но да знае какъв е бил смисълът от тази битка, какъв е смисълът от другите битки, какъв е смисълът от годините, в които е нямало битки. Това е интересното, каза писателят. Защо в онези времена Паисий е писал нашата история, в какви времена са живели тогава българите, по тези теми беседваха днес учениците с Карабашлиев.
„Голяма част от населението по тези земи, във времето, в което е живял Паисий, е говорило гръцки. Не случайно, макар, че по това време сме били под Османско владичество, Паисий през цялото време напада гърците. За турците нито дума. Защо го прави?“
Кристина Арабаджиева: „ Българите са започнали да се гърчеят, а Паисий иска да им припомни тяхната история, за да има с какво те да се гордеят.“
„Какво е История Славянобългарска? Защо я има? В този момент една територия населена с хора, политически зависими от Османската империя от една страна, от друга страна почти тотално асимилирани от гърците чрез църквата. А единствения начин да се чувстваш добре е да имаш собствена идентичност, чувство за самосъзнание.“, каза писателят.
Известно е, че освен Паисий, и други са писали за нашата история, и преди, и след него. Той пише „История Славянобългарска” през 1762 г., първият й препис е от Софроний Врачански от 1765 г., последният й препис е от Петко Славейков от 1842 г., а първото й печатно издание излиза под името „Царственик” през 1844 г. с автор Христаки Павлович. Защо още в първата половина на 19 в. този текст е оценен толкова високо, с какво той е толкова различен от другите подобни, че и до сега има такава знаковост и непреходност, попитахме Захари Карабашлиев.
Това, което прави непреходна „История Славянобългарска” е отношението на самият историограф, на самия автор – Паисий, каза каза той. Почти никому неизвестен тогава монах успява за 40 години да събере всички материали, всичко, което знае в една малка книжица, която всъщност се оказва много по-силна от сбора на всичките си страници и успява да подпали искрата на възраждането, от която ние сега сме резултат. За мен неговото лично отношение в самия предговор и после в самата структура на историята е много важно. Следващият негов много голям наследник е Захари Стоянов. Но ние нямаше да имаме Захари Стоянов, ако нямаше преди това Паисий Хилендарски. По-важно от всичко това обаче е какво правим ние сега с тази „История Славянобългарская”, с идеята въобще за история? Как тя засяга нашите животи, как тя засяга това, което сме ние сега.
{gallery}/media/jw_sigpro/users/0000000050/Zahari karabashlioew{/gallery}