Писмо, адресирано до нас, от медицински работник, пожелал да остане анонимен, получихме днес на съобщения. Съграждани сме, знаем и хубавото, и лошото и тук, и в страната, на българското здравеопазване, на взаимоотношенията медицинско лице – пациент, на проблемите, които съпътстват неизменно и ежедневно и едните, и другите. Всички заедно – и хората с бели престилки, и ние, пациентите – еднакво (вероятно) преживяваме новини като тази за починалото 3-годишно детенце. Казвам вероятно не за друго, а защото като човек, далеч от медицината, мога само да предполагам колко и как точно преживяват подобни случаи лекарите и медицинските сестри, от които всички ние имаме огромни очаквания. И противно на тези наши очаквания, че те са професионално претръпнали, почти съм сигурна, че може би дори преживяват повече от нас, защото със смъртта не се свиква. И докато ние (за щастие) се срещаме с нея сравнително рядко, те често застават на пътя ѝ, борейки се за нечий живот. И най-малкото затова им дължим поне една идея повече уважение и благодарност.
А писмото публикуваме без корекции – такова, каквото дойде при нас. То не целеше да види публика, нямаше намерение да става публично достояние – авторът искаше да сподели своите лични усещания за ситуацията с починалото дете, с последвалите обществени реакции, за цялостното усещане от трудното въртене на колелото на българското здравеопазване и всички последици от това.
„Пиша това в момента, само защото не издържам на тези дискусии относно смъртта на 3-годишното дете и други проблеми в системата на здравеопазването.
Ще започна с това, че съм първо майка и после медицински работник, който смята, че това е призванието ми. Всичко, което се случва, е много неприятно и за лекари, и за обикновените хора (пациентите). Като майка си казах: „Ако това беше моето дете? “Като медицински работник си казах: „Ако аз бях медицинската сестра, взела кръв на поредното дете, на което му е посинена ръката?“.
Проблемите са много. Може да се започне още от обучението на медицинските кадри. Как става кандидатстването, как се става приемът и как завършват мед. кадри? След това как започват работа, какви са критериите за дипломата, компютърната грамотност, предимството за чужд език?
Недофинансирането на лечебните практики и медицинските заведения.
Кой и как преценява колко е кадърен медицинският кадър срещу нас?
Що се отнася до пациентите – честото купуване на лекарства без назначение, на своя глава, и самолечението, след което идват усложненията – тогава кой носи отговорността за това, че усложнението е настъпило вследствие на предхождащо тежко заболяване?
Много неща могат да се изговорят по въпроса с проблемите в здравеопазването, но си мисля, че нещата биха могли да започнат да се оправят, когато пациентите имат повече доверие на медицинските кадри. А това как би могло да се случи? Когато те са достатъчно „подковани“ с умения и знания, които не се постигат току-така, а единствено с качествено образование и опит.
След като излязат резултатите от медицинските експертизи за случилото се с 3-годишното дете, дали хората ще повярват в тях? Защото аз знам какво означава хеморагична двустранна пневмония.
Трябва да бъдем по-смирени и най-важното да не продължаваме да си изпращаме способните и можещи млади хора в чужбина. Ние като пациенти имаме ли респект и уважение, съответно и доверие към работещите в здравеопазването?
И най-важният за мен лично въпрос: Защо никога в медиите няма отразен неприятен случай, в който да става въпрос за частни болници? Нима там работят само много кадърни и недопущащи грешки? Защо никой не задава въпроса на управляващите?
У мен остава съмнението дали частните болници не са покровителствани, а общинските и държавните да бъдат доведени до фалит. Защо всичко започна след като започнаха протестите на медицинските работници? Дали преди това е нямало такива случаи?
Защо медицински специалисти са принудени да работят по на две места?
Все въпроси или незададени, или без отговор.
Както казах още в началото – аз съм майка, но съм и медицински работник. Обичам професията си и ще продължавам да я работя с пълното съзнание, че това е много отговорна професия (а за лекарите да не говорим). И ако като медицински работник не си го осъзнал, означава, че имаш да извървиш още много дълъг път!“