По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за депортацията на българските евреи с  цел- изтреблението на евреите в териториите, които се намират под нацистка власт.

На 22 февруари 1943 г. е сключен договор за поетапна депортация на българските евреи.

Близо 9000 души от „стара“ България са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия български патриарх). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени.

Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия синод по това време.

Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти — през март и май 1943 г.

Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара“ България.