Литературният творец Мариана Дафчева спечели първо място в Националния литературен конкурс за къс разказ „Дивото” за наградата „Дончо Цончев” с разказа „Буря”.Този национален литературен конкурс се организира всяка година от Националното ловно-рибарско сдружение „Съюз на ловците и риболовците в България” и Съюза на българските писатели. В неговото трето издание асеновградската авторка се налага убедително с творбата си и печели конкурса, в който са взели участие десетки писатели-както не много популярни имена,така и известни литературни творци,сподели за ТВ САТ КОМ Мариана Дафчева.Наградата – стъклен плакет и грамота, й е била връчена от председателят на НЛРС-СЛРБ Иван Петков .
Буря
Лежеше на една страна, забила муцуна в рохкавата от снощния дъжд пръст. Не усещаше болка, само лека студенина бавно се прокрадваше нагоре и нещо мокро и хлъзгаво оплиташе козината край хълбоците й. Простреляха я по съмнало. Беше сигурна, че ще се измъкне – добереше ли се до долчинката зад Хайдушка поляна, а оттам през корията… Изваля се и сега миришеше на… дъга. Обичаше, когато мирише на дъга. След дъжд тревата плаче. Сълзите й уж са зелени, а като капнат, отразяват цветността на небето.
Не е вярно, че кучетата виждали в черно-бяло. Тя виждаше цветове, откакто се роди. И Него го видя – смешен, с прозрачни, сини, сякаш есенно небе очи, рижоляв като окосени стърнища, със същата рошава и остра коса, стърчаща немирно под плетеница от съчки (казваха й шапка: „Не ми пипай шапката. Ще те вържа!”). Другите го наричаха Той. Тя знаеше името му. Каза й го, когато двамата лежаха в меката слама на къшлата. Треперливо вадеше изпод пазвата си намачкано от кътане писмо и го четеше на глас. Спомен за Божана – хубавата мома, дето го чакаше в село. Повтаряше думи за обич и я питаше: „Вярваш ли, че обича мене, Георги? Вярваш ли?!” Оттатък, незнайно за нея къде, зад тъмните гърбове на планините. А след това слагаше глава на косматото й тяло и притихваше усмихнат. И тя затваряше очи, но ушите й улавяха и най-тихото шумолене под крачката на полска мишка или нощна пеперуда. Защото го обичаше. За нея Него и Той бяха Георги така, както тя беше Буря. „Защото имаш калпазиния в кръвта. Непокорна си!”. И защото беше шарена, като дъгата след буря.
Животът й – приказка. Беше малко рошаво пале, тичащо на воля след стадото. Неусетно натежа, „изкласи”, както казваше Георги. Ямурлукът му отесня за двамата и Буря все по-често нощуваше навън, под ореха. И все по-често ги чуваше. Понякога отдалеч, друг път почти до сенките на корията – „сивокраците пущини”, „мръвцеядци ниедни”. Плашеха я, но я и караха да потръпва. Цветни сцени на лудо препускане по пълнолуние в росни треви се надигаха в душата й. Свобода. В такива мигове се смушваше под ямурлука му – миришеше на старо, на молци, но и на дъга. Дъгата, която видя в очите му в деня на раждането си. Георги беше всичко, което свободата оттатък не беше. И щом й замиришеше твърде силно дивото, свираше муцуна в лицето му и го ближеше бясно. „Ша ма ощавиш, пакостнице…” – пустосваше той уж сърдито, но в очите му се смееше дъга, а под ризата, отляво, в едно вързопче прошумоляваха незабравки, дар от Божана.
лна. Балканът приличаше на овча пастърма, посипана от високото с лют пипер и майорана – да кихаш като подушиш, да кихаш, ама пак да душиш. И тогава Луната я повика. Изхриптя със зова на предците. Дрезгав шепот повърна тишината в гърлото й и вместо лай, дълбока въздишка прокуди мрака. Там, край Хайдушка поляна, Луната слезе в очите му. Не, не Луната. Свободата слезе. И ако я питаха на какво мирише, щеше да каже: „Мирише на изпомачкана трева, на лавандула, дива мента, на прах и сплъстена козина…” Но най-много миришеше на „неродени”. Сграбчи я за врата и силно притисна тяло. Хапеше – страшно и сладко. Оголи зъби и на свой ред го захапа – остра козина и пот. Когато кръвта му потече по езика, в тялото й се взриви „наследство”.Докато една нощ Луната й заговори. Беше толкова близо, ако зейнеше, би я уловила със зъби, но не издаде и звук. Изведнъж узна – щеше да ги предаде. Всички тях, и най-вече Георги. Защото… Едно ококорено след вятъра предчувствие и някакъв викащ отвътре ушите глас й заповядваха да мълчи. Облаците отляво се бяха сгъстили в розова въ
Мина време. Грижеше се добре за стадото. Но усещаше смут, неясна сладка слабост потрепваше навътре, надълбоко и я караше да се вглежда в сенките оттатък Хайдушка поляна.
Една вечер ги чу. Говореха му. Той знаеше. Мислеха, че е „нечиста”, искаха да я отрови. Защо „нечиста”?! Тя, Луната, е виновна.
Събуди я мино мляко. Погали я и тъгата му се просмука през козината й – плътна, лепкава, студена. Пролази на талази досам душата. Сбогуване. Не докосна паницата, когато той тръгна. Не я докосна и когато чу протяжния стон на свирката (издяла я един следобед, докато си почиваха под сянката на стария орех, а дъгата искреше в очите му, замрежени от любовна мъка). Овцете кротко поеха към дома. Остави я с мириса на мляко и спомени за ръце, надробили последния си клисав хляб в него. Спомени за Георги. Занизаха се дни и нощи. Млякото замириса на недояден добитък, но паничката пазеше топлината му. Не ядеше, не пиеше… чакаше. И тогава Луната се върна. Болезнено, дълго, с вой и когато всичко свърши, в лапите си стискаше шарено гръбче, с омазана от кръв и слуз козина, а отдолу я гледаха очи – очите на свободата.ризмата на мляко. Надигна натежало тяло и видя сините му като есенно небе очи и онази смешна шапка. Сложи пред лапите й паница дробе
После дойде Той. Легна до малкото и не издаде звук цяла нощ. Поглеждаше го с трепет, после със страх, зъбите й – оголени за схватка, но Той кротко ближеше тънката шарена козина, а Луната разпръскваше дъга в очите му. На сутринта захапа врата й и тя го последва. Вървяха дълго, често спираха – краката й се подкосяваха и несръчно забиваше муцуна в земята. Понякога рошавото вързопче между зъбите му проскимтяваше тихо. Ушите й светкавично се наостряха. Взираше се недоверчиво в оголената паст. Малкото се полюшваше ритмично в такт със стъпките му. Беше красив. Движеше се безшумно, с изпъната осанка, а дирите му в рохкавата от роса пръст изглеждаха огромни.
Глутницата обитаваше сенчеста падина, загушена от хмел, здравец и висока трева. Другите не я искаха. Тя беше „чужда”, беше различна. Посрещна ги нестроен вой. Озъбени, младоците въртяха опашки, очите на вълчиците святкаха. Пусна вързопчето и го побутна в тревата към нея. Рошавата топка я затърси със скимтене. Заслони ги със сянката си. И с вой. Чуваше го за пръв път – гърлен, жесток. Ушите й се свиха, а сърцето прескочи. Имаше чувството, че се смалява, превръща се в точица. Той, главатарят на глутницата, търсеше отговор за неподчинението. Скимтене, треперене и изведнъж, като по сигнал, вълците до един паднаха, обърнаха се по гръб и размахаха конвулсивно лапи във въздуха. Стисна очи, лигите й потекоха, изпружи крака. Трепереше. Усети дъха му, после леко близване. Бавно отвори очи и го видя. Замахна с лапа като за прегръдка, а топлината от допира разля мекота по козината й. Отново последва вой – дълбок, протяжен. Малкото се изпусна. В гърдите й запърхаха непознати чувства. Изправи се и несигурно застана от лявата му страна – „до сърцето”. Воят им ги сля в безкрайността.
Примириха се. Не я приеха, приеха желанието на водача. А Той прие Буря и детето си. И така се заниза Живот. Козината й избеля. Дъгата си отиваше заедно с потомството. Рошляка направи своя глутница и обикаляше по Родопите. След него бяха Зъбльо и Рижак, уби ги ловна дружина. Женските израстваха бързо и напускаха глутницата. На два пъти млади мъжкари го предизвикваха за първенството, но без късмет. И неговата козина избеля. Все по-дълго се застояваше, вгледан в Луната, и все по-рядко тичаше след нея. Една сутрин не се прибра. Чакаше го, приведена в ниските треви. Чуваше драскането на калинки и мравки. Чуваше дишането на дългоухите… Но не чуваше него. Нямаше го. Тъгата я налегна. Беше сама и… глутницата я изгони. Намери леговището си разрушено, а ланшното котило умъртвено. Бяха женски и трите – затова ги пожертваха. Същото я очакваше, ако остане. Изрови дупка, набута обезобразените телца и ги покри с шума. Настръхнали, готови за скок, вълците я следяха. Очакваше зъбите им да се впият във врата й, но… нищо. Пуснаха я.
Заскита се сама. Веднъж срещна Рошляка. Беше я забравил. Изглеждаше здрав. Козината му лъщеше под есенното слънце шарена като дъга. Помириса старостта й и се отпусна. Обърна й гръб и пое към планината. Рошавата топка, която някога скимтеше и търсеше утеха в козината й, сега беше Той за други. Имаше свое диво, което просмукваше в кръвта му копнеж по Луни.
* * *
Гладът я измъчваше. Беше късна есен. Повечето опашати, макар и лоши на вкус, се бяха прибрали по дупките си. Свраките не ставаха за ядене. Преди ден попадна на леговище на таралежи и си тръгна с дупки по лапите. Вече много гладна! А долу, в ниското, още блееха къдроглави.
И из махалите се заговори за подивяла овчарка. Нападаше стадата, но нито едно куче не лавна, овцете не се скупчваха в ъгъла на кошарата, не блееха, липсваха следи от борба, затова и дирите й се губеха лесно, а стадата… оредяваха.
Мъжете пиеха по кръчмите, точеха ножове и смазваха пушкала. Жените пустосваха невиждания звяр и се молеха вечер пред иконата на Божията майка да затрие напастта. Понесоха се легенди за върколаци и караконджоли. Разсилният прати телеграма до града да се събере ловна дружина. След седмица надойдоха – мустакати, почти два метра, яки мъже. В кръчмата имаше събрание. Уговаряха подробности. Дружината се настани да лагерува край Хайдушка поляна.
Буря дойде на зазоряване. Усещаше нещо нередно – тишина. Даже щурците мълчаха. Чуваше се само кроткото дишане на стадото. Сладкото, леко накъсано издишване на къдроглавите я караше да тръпне в очакване. Храната… В един безкрайно кратък миг, преди устремът на изпънатото й тяло да докосне тревите край ягъла, в муцуната я удари друга, отдавна забравена миризма – на ямурлука му – миризма на старо, на молци и на дъга.
Първият изстрел дойде изневиделица. Ято скорци изхвърча в небето. След миг прозвуча канонада. Листата на шубрака окапаха. Земята изригна в зелено. Понечи да се плъзне в долчинката, но тялото не я слушаше. После й замириса на кръв – нейната.
* * *
– Намериха звяра. Кучетата го откриха, мизерника. Гледаше озъбен в небето.
– Къде е?
– Отвън, Личко го довлачи. Много мяза на куче, мамка му.
Георги излезе да види страшилището. Приближи купчината рошава козина и залитна. Горчива жлъчка изригна от дълбините към гърлото. В краката му лежеше Буря. Коленичи. От сините му очи, напомнящи есенно небе, рукнаха едри капки дъжд.
Мариана ДАФЧЕВА
