Лазаровден е един от най-жизнерадостните пролетни празници в българския народен календар. Предвестник на Великден, този ден има още една особеност – организира се и се чества само от жени.

Денят, в който православната църква празнува възкресението на Лазар, е съвпаднал с народния празник на девойката, на момата. Защото момиче, което не е лазарувало, не може да се момее. Поне така било преди години.

А замомее ли се девойката, то обществото официално ѝ дава правото да сресва косата си като възрастните жени, да носи косатник, да се кичи с китки и венец на главата, да се облича с везана риза, да носи гердан, пръстени и гривни, вече може да „либи любовник“ и да се омъжи. Ето така посветените момиченцата минавали в новата социално-възрастова група.

Подготовката за Лазаровден започвала отдалеко, още „сред пости“. По-възрастна жена, отдавна минала през лазаруването, помагала да се разучат песните, които ще се пеят, докато се обикаля селото. Защото Лазаровден е празник на женската хорова песен и танц. Една част от девойките пеят, а по-малка група – играят.

Лазаровден е подвижен. Християнският празник, с който съвпада, също е променлив, защото възкресението на Лазар зависи от Възкресение Христово. Така Лазаровден е винаги седмица преди Великден.

Празничният обряд започвал от сутринта. Лазарките, разделени на групи от по 5-6 момичета, облечени в невестински дрехи, обикаляли селото. В Източна Тракия лазарките обличали нови булченски дрехи, за да „ги разтърсят за хаир“. В Кюстендилско носели в ръка „кланячка“ кърпа, с която невястата „се кланя“ на сватбата. Лазарското украшение за глава в Шоплука също е особено – направено като китка от копринена трева, с втъкнато красиво пауново перо.

Цялата лазарска премяна, подчертава брачния характер на празника, но и песните са свързани с любовта, женитбата и плодордието – изконните човешки надежди, които винаги се преплитат.

В някои краища на Кюстендилско лазарките пеели и по пътищата, в гората, дори влизали в раззеленилите се ниви – все за плодородие, здраве и щастие. Но като цяло, лазарките влизали във всяка къща с типичното обръщение

Ой, Лазаре, Лазаре…

Според традицията се припявало на всеки член от семейството, в зависимост от пола, възрастта и положението му в обществото.

Вярвало се, че магията на словото ще помогне не само на девойчето да премине в групата на момите, но и на пролетта да смени зимата.

Обикновено стопанката търкулвала сито пред лазарките. По това как ще падне се гадаело за бъдещето плодородие. Или докато лазарките играели, ги посипвала с жито и те се завъртали с думите: Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца…

Навсякъде стопанката задължително дарявала лазарките и със сурово яйце, а то има много важна роля в народната вяра. От една страна е символ на безсмъртието, а от друга – с него могат да се гадаят тайните на съдбата и да се развалят магии.

Къща, в която на този ден са влезли лазарки, се считала за благословена и щастлива – така както го и пожелавали лазарките с песните си.

С пролетните момински обичаи е свързано и древното и интересно поверие, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей.