Стоян Цветкашки, или по-известен с псевдонима си Токораз Исто, роден в Асеновград, изключително свързан духовно с града писател, разказвач на истински истории, създател на българско бойно изкуство Да Дао, представи снощи пред асеновградската публика част от своите романи.

Изключително впечатлени останаха присъстващите, дошли да се запознаят отблизо с него и творчеството му в Градска библиотека „Паисий Хилендарски“. Над два часа продължи срещата на автора на нашумелите напоследък поредица исторически романи като „Ятаган и меч”, „Еничар”, „Тангра”, „Покръстването”, „Артур” и др., с почитателите му. Часове, в които той ги пренесе в далечни времена, разказа истории за старите българи, за Кубрат, Аспарух, за бесите, населявали някога нашите земи, а слушателите омагьосано не откъсваха очи от разказвача. 

Наситени, живи, оцелели и съхранени от незнайни времена, предавани от поколение на поколение и истински са неговите разкази. А той знае как да ги разкаже, така както са го правили древните български разказвачи – тумир. В своите книги „Този, който разказва истории“ или – Токораз Исто, разкрива на читателите си дълбочината на древната българска религия – тангризма, вярата в бог Тангра.

„Аз исках да използвам псевдонима Тумир, който означава хора, които са разказвали българската история, традицията, на които продължава до 19 век (на слепите гъдулари-разказвачи), но никой не знаеше, какво е това и бях принуден да взема друг псевдоним, който означава същото – Този, който разказва истории – Токораз Исто. Тумир са били 7 свещеника, специална секта сред българите, която се е състояла от седем разказвачи, които са знаели и са разказвали нашата история пред слушатели на големите български празници, една след друга, последователно, да се знае и помни.

Изключително интересно и от съвсем различна гледна точна авторът описва времената на еничарството по нашите земи. Художествена измислица ли е тя или са ползвани сериозни източници – исторически научни трудове? Аз никога не пиша неща, които си измислям, тъй като това е нещо, които може да бъде проверено. Имам приятели, които четат османо-турски език и с тях проучваме всички сведения. Османската Империя е била много бюрократична и затова всичко в документите е описано изключително точно. Всичко, написано за еничарите в  романа „Еничар” се гради върху факти, около изследвания, които сме провели, ползвани са османо-турски документи, казва авторът. Така се развенчават много митове, които се носят за Османската Империя, за живота на българите в онези времена. Аз смятам, че вместо да се водят спорове имало ли е турско робство или е нямало, най-важното и ценно е да се знае истината. А тя е в документите.

„Ятаган и меч” е разказ за историята на моя род, казва Токораз Исто. В него няма исторически измислици. За мен не беше трудно да разкажа тази история, която съм слушал цял живот. Аз смятам, че всеки българин може да проследи корените си и историята на своя род и съм сигурен, че има родове, които са не по-малко интересни от моя. Така че исках да провокирам хората да обърнат внимание на себе си, на историята, на старите хора, от които произлизаме, да ги накарам да се замислят и да се върнат към корените си.  

Според мен най-естественото нещо е човек да иска да изследва своя род, да иска да изследва своята държава, народа, от който произлиза, споделя той. И тъй като нещата, които исках да напиша са дух, а те трябваше да бъдат съхранени в материя, използвах историята на българите, която е много велика и славна, като един предмет, в който да съхраня духа.

Около 40 са книгите, написано до сега от Стоян Цветкашки, а романите са 22. Сравнително късно започнах да пиша, казва той. От 10-15 години пише романи, а преди това предимно специализирана литература. Създател е на българското бойно изкуство Да Дао, в основата на което стои философията за българите. Има корени в традициите и в същото време се опитваме да го развиваме по един модерен и достъпен начин. Целта ни е да не допуснем нахлуване на чужди интереси в България, каза авторът, а хората да се занимават с българско бойно изкуство. То е създадено от българин и за българите, най-близко е до нас като философия. В това изкуство аз не искам да имам последователи, казва Цветкашки, аз уважавам хората, които стоят до мен в бойния строй. Ние сме съмишленици и за мен това е по-важно. При повечето бойни изкуства обикновено един човек води другите, а при нас нещата стоят по друг начин – всеки върви по собствения си път и сме рамо до рамо, няма някой, който да води и да определя.